“Ian van Athen, or The Art of Reading” by Iana Boukova, Trans. by Ekaterina Petrova

“Ian Van Athen” by Carley Walton / @carleymwalton

Translated from the Bulgarian

This story is excerpted from the novel Traveling in the Direction of the Shadow (2014) by Iana Boukova.

Reading is, Ian van Athen noted in another one of his compositions that also received his tutor’s approval, a window to the soul. A discovery of our true selves, an investigation into our origins, an understanding of our secret kinships. And from the thousands of words that define us, not a single word has just one paternity. During this time he started to grow a mustache, an endeavor that took him at least two years to accomplish. And it was no wonder that after all those essay compositions and after so much praise from his tutors, he began to write. An additional impetus was provided by the Latin language. 

The Latin language initially attracted his curiosity with its self-restrained yet tragic designation as “dead.” He imagined its death like the suicide of a Roman patrician—lonely, dignified, and brave in the face of pain. The first Latin words he ever heard sounded to him like the diagnosis of a serious illness or the name of an exotic, most probably dangerous insect: pluralia tantum, coniugatio periphrastica activa (et passiva), plusquamperfectum. A wide, pointless smile constantly stretched across his Latin tutor’s face. He spoke slowly, confidentially, as if divulging a joyous secret. The tutor had the tiresome habit of pronouncing the punctuation of every sentence. His introductory lecture was dappled with the above-mentioned terms and long, unwarranted pauses, during which he gazed in a direction always opposite to that of the window, apparently reminiscing about something pleasant. In those moments, his smile drooped and spilled slightly over the outline of his face, thus lending his expression the appearance of a capital Q. Astonished by this phenomenon, Ian van Athen decided to concentrate on the sound of the words rather than their meaning, and remembered nothing from the first lesson apart from its very end. It was then, in an effort to illustrate everything he had explained thus far with a suitable example, that his tutor recited the great Cicero’s celebrated words—“Quo usque tandem abutere, Catilina, patientia nostra?”—with the required pathos, then followed by an indignant silence, which pointed at the listener like an accusing finger. Ian van Athen was smitten. Not just because this new language, capable of such sonic combinations as “kwo-ooh-skway-tahn-dem,” was beginning to reveal itself to him. But also—that Catilina, who was she? What had she done to make so many people lose their patience? 

That evening, as if someone was dictating it to him word for word, along with all the accompanying punctuation, the story of Catilina appeared in his head. 

The Story of Catilina


In the fall of 1827 the waves had broad shoulders and wore off-white beards, tattered by the wind—they approached stooping, with a muffled, unceasing moan, like the chorus in a tragedy. It was during one of these evenings of anxiety and anticipation—when the lighthouse illuminated half the sea, while the darkness in the other half grew ever thicker and blacker, in that ink where monsters lay their eggs and corpses float up to the surface—that Catilina chose to arrive, to tear the threads of their past, rearrange according to her own whim the rooms of their future, and they would never forget her. Someone spotted her, some drunkard who stood on the sand and pissed against the waves with his legs wide apart, and he could not believe his eyes when the lighthouse turned its beam and illuminated something that looked more like a coffin and less like a boat, and that something was a cage, hammered together from planks, with a human body inside of it. And as the waves thrust it towards the shore, he realized the cage was built in such a way that the body’s weight did not cause it to sink, nor did the wood’s lightness cause it to float, and so it drifted, now disappearing under the surface, now popping over it, and that man, the one who could not believe his eyes, wondered what in the world could merit such cruel punishment. And when he, together with the other men he summoned, pulled the cage out to the shore, they saw that the body belonged to a woman, and between her legs, through her ripped dress, in between the planks, in the dark water, a star glimmered, moist and salty. She had a green ribbon in her hair that did not match her dress, a conch shell on her chest that seemed to drink from her heart, knees round and pale like the moon, and when they laid her down on the sand, her position seemed unnatural, as though her body was broken in half. It was only after they turned her over on her stomach and she threw up the water and sand she had swallowed, that they noticed the bulge on her left shoulder, the wing that had stopped growing and now contorted her body, and it was there, on the sand, with an unanimity only found among children devising a joint battle strategy, that the men settled on the name they would give her—the name of a woman, or dry land, or a kind of torture: Catilina. Or Remora. Or Ana-Arcadia. And when she opened her eyes, they realized why she had chosen that ribbon . . . 

Amazed by the abundant similes his mind was generating, and the smoothness with which the epithets were attaching themselves to their respective nouns, Ian van Athen made the mistake of pausing so as to go back and read over what he had written so far. This immediately made him sleepy. Then he made the mistake of falling asleep. By morning, he had lost sight of how the story would continue, while the afternoon delivered the final crushing blow in the form of another Latin lesson. The story of Catiline, the Roman Senator standing alone and abandoned by his fellow conspirators at the edge of the Senate after Cicero’s impassioned speech, possessed no trace of the charm that marked the story of Catilina, the woman swept to shore by the dirty foam of the waves. Some stories, Van Athen wrote in anger, imitating the way his tutor dictated, are ruined not only by being supplied with an ending comma but by any attempt to develop them further after a certain point full stop. In developing the story further comma one risks it will begin to resemble that cheap metaphor of the bud and the rose. Full stop. 

Despite all this, he never lost his fondness for the Latin language, whose syntax had the remarkable capacity of branching out into endless rules and subrules. He also retained his admiration for the capacity of Latin to endow everything with weight and gravitas, so that even the most tedious description of a battle landscape sounded to his inexperienced ears like a treatise on natural philosophy, and even the most banal epitaph, invariably beginning with “Siste, viator!” sounded like an indictment speech underpinned by irrefutable legal terminology, and even the simplest cooking recipe for pork with honey-and-white-cheese sauce (humph!) sounded like an alchemist’s esoteric message to his future students. And when he moved on to Latin poetry and had to spend hours counting long and short syllables, scanning them aloud, and patiently marking the rhythm by leaning on his elbow and moving his forearm up and down, he finally realized what had caused the death of Latin: it was tedium.  

It never occurred to him that this knowledge of metrics could have unforeseen practical applications. Because it never even occurred to him to bring up the subject with the hookers at the harbor—trained in stoicism and never surprised by anything as they were—whom his Latin tutor frequently visited. If he had, he would have discovered that his tutor had the habit of employing Latin prosody as a means of maintaining the rhythm in his paid-for yet passionate acts of lovemaking. He usually commenced with distinguished Virgilian hexameters (which he delivered diligently, avoiding the easy rhyming tricks that bad poets usually employ), then moved on to the elegiac distich while skillfully alternating hexameter with pentameter, and during moments of exceptional inspiration he experimented with the sort of complex Alexandrian rhythms that only a master like Catullus could employ effortlessly in Roman poetry, before invariably finishing with breathless, rapturous iambs. Ian van Athen, on the other hand, never came to appreciate the elegance of Roman rhythmic patterns. A couple of years later, when he began to frequent the same inexhaustibly patient hookers himself, he simply employed what would eventually become known as “free verse.” 

His ignorance was diligently deepening. He had long ago given up on fortifying his will. He stayed in bed until late, bit his nails, stared at the ceiling, and pulled all kinds of thoughts out of his head, like out of a magician’s hat. He read everything he could lay his hands on. At the same time, it was during this period of his life more than any other that he gave so many wrong answers to so many questions. The necrophiliac smile had disappeared from his Latin tutor’s face, and was now replaced by a constant expression of mild disgust. Cool and irrevocable, it created in Van Athen a persistent sense of discomfort, which was beginning to increasingly resemble fear. Until a black insect, as big as a thumb, appeared and put everything in its place. 

The Oriental cockroach had abandoned its southern harbor, lured aboard one of the ships by the scent of molasses, spent several wonderful weeks in complete darkness below deck, then reluctantly disembarked by deftly walking along a rope while the ship was being unloaded, traversed the city while narrowly escaping random shoe soles, and snuck in through the yard fence, captivated by the fragrance of the tall, jagged shrubs, which after the gardener’s death had become the dominant vegetation. Upon noticing the insect on the floor, Ian van Athen and his tutor found themselves perched atop their chairs, screaming until the maid finally came in and crushed it with that soft crunching sound unbearable to the ear. From that moment on and through the end of the lesson, his tutor spoke while gazing through the window, having diligently erased any trace of expression from his face. 

Later, while staring at the ceiling and with a certain malicious glee, Ian van Athen reached the conclusion that it was impossible to fear someone who feared the same thing as yourself. He broadened this syllogism by adding that since everyone generally feared the same things, it was practically impossible to fear anyone. Satisfied with the result, he began analyzing his own fear. Indeed, how was a completely harmless black insect able to produce such panic-stricken terror? Perhaps the explanation lay in the manner in which it moved—its movements were rushed and chaotic, unpredictable, and therefore more threatening than anything else? And really, why did the cockroach even exist? Besides its presence within the endless chains of interrelationships maintaining life’s natural balance, did it also have a special role within the endless chains of interrelationships within human thinking? At this point he had to start writing everything down, since his thoughts were scurrying around with such speed that he had trouble keeping track of them. Could the fear of the cockroach prove to be some kind of refined education in humility? Or perhaps it was precisely the fear of the insignificant that served as the biggest proof of the fear’s insignificance? Not bad, he said to himself when he reached this point, there was definitely something there. Besides, he went on, God in his infinite mercy had given the tiny cockroach an enormous weapon—that of disgust. Because a creature that was too disgusting to kill was practically undefeatable (unless you happened to have a maid in the house). At that point he decided the topic was exhausted from a philosophical point of view and began to examine it from a scientific one.  

The world of insects proved to be not just diligently described and thoroughly illustrated, but also unshakably systematized. And like with most taxonomies he had stumbled upon, within this one, too, everything had the ability to branch out into infinity. Kingdoms were divided into phyla, phyla into subphyla, subphyla into classes, classes into orders, orders into their respective suborders, and so on. It really is astounding, he wrote in his notebook, this capacity of infinity to grow pettier and pettier. But besides everything else, the world of insects also proved to be delightfully literary. It was full of living, crawling, proliferating, and multiplying metaphors: the bee for which murder turns into suicide; the dung beetle’s Sisyphean endeavors; but also the honey bees’ colonization, the ants’ crusades, the termites’ Cyclopean structures (the termites being distant relatives of the cockroach that had initially provoked his musings). Literature had not discovered anything that did not already exist in the flying, crawling, and mutually devouring life of insects. He gradually came to the conclusion that four kinds of stories exist: 

The first is about a metamorphosis. The transformation of the dragonfly’s murderous larva into that winged creature, almost transparent in the sun; the butterfly emerging from the dead shell of the chrysalis. From the religious conversion of Saul into Paul, to the thickest, most detailed Bildungsroman, one of man’s favorite stories remains that of his transformation into himself. 

One variation of this story includes the tale of the traveling hero, who either returns after a long absence, or embarks on some kind of important quest. This is because migration is also part of the cycle of metamorphosis. And every journey in literature is, in the end, a journey toward one’s self. 

The second story is about the single day of the dayfly. The song of the moth before it finds itself right in the midst of a handclap, the wings that fall off after the ants’ nuptial flight. The things that drain away. The things that no longer exist. Literature adores the past perfect and the present ephemeral. 

The third is about the love-murder. The female spider that devours the male after the lovemaking act (a favorite plotline of horror love stories). But also those clever evolutionary tricks that improve on the same story by adding newer, more comical variations to it: the male bringing the female a gift as a way of diverting her attention and her jaws—this might be food, like a living fly, or it might be fake or only symbolic, like an air bubble. Or the species of crickets that use a substance resembling resin to “wall up” the female’s genitalia after copulation, in order to prevent the possibility of another cricket penetrating and leaving his seed there. But also the bed bug’s nuptial ritual, in which the male doesn’t even look for a sex organ, but pierces an opening into the female’s back—the ultimate rape, copulation with a wound. And other such kinds of instructive tales. 

And probably belonging to the cycle about the love-murder as well is the tale about the sacrifice of a god. 

The fourth story is about the use of weaponry. It includes the murder-suicide of the bee. The vulnerability of the scorpion after it has used up its poison, which leaves it completely harmless for weeks. But also, the love mimicry of the female bee pretending to be a flower in order to be pollinated. And that other, even more striking mimicry of the insect known as Annam walking stick, which perfectly mimics its own non-existence. 

All stories about wars and construction projects are variations on this—from the tale of the brave defense of a besieged city whose fall is already foretold, to Plato’s ant republic, with the philosopher in the role of the mother queen. 

Yes, Ian van Athen wrote, four are the stories—and the only thing left for us is to continue telling them, transformed. 

Only the insolence of the fly did not fit anywhere. After serious deliberations and still with the feeling he was pulling it out of thin air, he reached the conclusion that the so-called “insolence of the fly” is in fact a misunderstood expression of its ephemerality and therefore belongs to the same cycle as the single day of the dayfly. The time of the fly runs out faster than our own time, and this makes the fly feel safe. Its movements in this faster time are (usually) nimbler than our own movements, which in turn pose no threat to it. The fly keeps coming back and landing on us over and over again, perceiving us as something almost immobile, almost unliving. It is this insolence that we find impossible to forgive. 

By the time he was eighteen he had abandoned his lessons entirely and just lay in bed, reading and eating sweets, so his sheets were full of crumbs and sometimes insects. He had already filled two whole notebooks with generalizations, syllogisms, and rushed conclusions that would have bored anyone reading them beyond measure, but since he was his own only reader, he bored himself beyond measure ([sic]—he noted). By the time he came of age, he had already managed to dabble in a variety of fields, albeit with ever decreasing enthusiasm. He studied alchemy and was deeply impressed by the alchemists’ attempts to produce a philosopher’s stone from their own urine, which spurred him to write one very long and knotty passage about “the stench of knowledge.” His memory also retained the melodious word “remora,” which sounded to him like the name of a femme fatale, but in fact denoted a type of small fish (called “echinus” in Greek), which had the ability to immobilize ships. “It holds back a ship,” according to Liber etymologiarum, “by cleaving to it, so that though winds blow and storms rage, yet the ship seems to stand still as if rooted in the sea, and cannot be moved . . . ” Since it was frequently confused with the round fish found in alchemy, Ian van Athen immediately reached the conclusion that remora was the full stop at the end of the passage. He tackled Greek tragedy by reading everything that was preserved in chronological order, and felt intoxicated by pity and terror for weeks, until he realized that tragedies with a happy ending also exist. Deus ex machina, he wrote disappointedly, is one of humankind’s most dangerous inventions. I predict a time in the future when technological advancements will drive us insane by supplying increasingly happier endings. He quickly made his way through Euclidean geometry, too, attempting to categorize all of literature’s love triangles into equilateral, isosceles, or scalene, and then worked, without much diligence but with a certain enthusiasm, on devising his own coordinate system of the human smile, according to its width, depth, and the number of teeth it contained, as well as to its relative distance in relation to pain and pleasure. 

But naturally, none of his subsequent occupations could be compared to the initial passion he had developed for insects. This explains why, when he eventually became lost deep into the dry land, a woman held his face in her hands and, after deciphering the knotwork of his fate, told him, along with everything else, this: “Your head is full of beetles.” 

When he turned twenty-one, his guardians bestowed him with some useless advice and the right to dispose of quite a significant fortune. It turned out that his father had possessed enough foresight not to entirely entrust the family’s finances to his good-for-nothing brother, and had used a portion of them to make several solid investments. So despite the setbacks caused by the losses incurred by the uncle, the family had managed to retain its prosperity. 

Ian van Athen was free to do whatever he wanted. Which at the very least meant that he had to decide what it was that he wanted. It was not that he had forgotten the journey he had conceived of during his childhood, or the deal he had made in the days shortly after his birth. But as of late, the mighty jaws he had inherited from his ancestors were beginning to slacken—he discovered that he was suffering from an incurable seasickness. A deal’s a deal, he thought, but there’s always a chance you might get duped. 

His sole outings consisted of going to the harbor twice a week, for reasons already mentioned. But one evening, events suddenly began to flow in a rapid and unexpected direction. It was one of those strange evenings when the violet sky gave rise to the feeling that over the buzz of the city, just above the roofs, an impenetrable silence existed, and everything seemed full of signs. Along the promenade lined with street lanterns, he strolled past rushing gentlemen wearing black fluttering coats and the matter-of-fact expressions of people determined to drown themselves. “А gardenia for your sweetheart’s dream,” some gypsy women who had appeared out of nowhere kept shouting. One of them approached him. She was young, but her left eye was constantly damp with a single ceaseless tear that flowed down her face, left a wet trace on her cheek, ran down to her skirts, and disappeared into the dirt on the street. “Two guilders,” she said, a fleeting smile intercepting her tear, “and your sweetheart will receive a gardenia in her dream.” The price was steep and Ian van Athen was relieved to inform her that he did not, in fact, have a sweetheart. “Oh, but that’s not a problem,” the gypsy woman reassured him. “For just half a guilder, the gentleman can send a gardenia into the dream of any woman. And the flower’s guaranteed to be perfectly fresh.” “That’s very important, indeed,” he mumbled while taking out the money. “The flower must be fresh. A wilting gardenia smells like death.” 

Nearby, someone was listening in on their conversation, and it occurred to Van Athen that this might be an opportune moment for him to begin learning to communicate with other people. “What is your name?” he asked, but very slowly, since the other man was a foreigner. This could be gauged mostly from his silence. The stranger looked like someone who had paused merely to take a breath and would in the next moment proceed to bombard you with countless words just to sell you a fish. He examined the Dutchman first with his right, then with his left eye, and what he saw definitely amused him.  

“Nobody,” he said just as slowly in ancient Greek. That was a language in which Ian van Athen knew only a handful of words, that being one of them. And at that moment he felt his knees weaken and the little hairs in his ears bristle. Because he knew that fate often speaks in ancient Greek. 


pluralia tantum, coniugatio periphrastika activa (et passiva), plusquampefectum: terms from Latin grammar. 

“Quousque tandem abutere, Catilina, patientia nostra?” (Latin): “How long, Catiline, will you abuse our patience?” These are the opening words of Cicero’s first speech against the Roman senator Lucius Sergius Catilina, known in English as Catiline. 

“Siste, viator!” (Latin): “Stop, traveler!”—an inscription at the head of many monuments, alerting passers-by that the place was notable. 

For more details on the four stories, see “The Four Cycles” by Borges. 

Liber etymologiarum (Latin): an etymological encyclopedia compiled by Isidore of Seville between c. 615 and the early 630s. 

Remora (Latin): Literally “hindrance,” from re- (‘back’) + mora (‘delay’). In ancient times, the remora was believed to stop or slow down a ship. The genus name Echeneis comes from Greek εχειν, echein (“to hold”) and ναυς, naus (“a ship”). In an account by Pliny the Elder, the remora is blamed for the defeat of Mark Antony at the Battle of Actium and, indirectly, for the death of Caligula. A modern version of the story is given by Borges in Book of Imaginary Beings

Deus ex machina (Latin): God from the machine. In ancient Greek tragedies, actors playing gods were brought onto stage by a machine, thus providing resolution to an otherwise irresolvable plot situation. 

Outis (ancient Greek): Nobody. The pseudonym that Odysseus uses to introduce himself to the Cyclops Polyphemus. 

Ян ван Атен 


Изкуството на четенето 

Четенето, отбеляза Ян ван Атен в още едно свое съчинение, също получило одобрението на учителя му, е прозорец към душата. Отгатване на истинското ни аз, разследване на произхода ни, опознаване на тайните ни роднинства. И от хилядите думи, които ни определят, никоя няма само едно бащинство. По същото време беше започнал да си пуска мустак, усилие, което му отне поне две години. И нищо чудно, че след всички тези съчинения и толкова похвали от учителите си започна да пише. Един допълнителен тласък му даде латинският език. 

Латинският език привличаше любопитството му още със сдържано-трагичното си наименование „мъртъв“. Представяше си смъртта му като самоубийството на римски благородник, самотно, с достойнство и без страх от болката. Първите думи, които чу, му напомняха диагноза на сериозно заболяване или название на някакво екзотично, по всяка вероятност опасно насекомо: pluralia tantum, coniugatio periphrastika activa (et passiva), plusquampefectum. Една широка, безпричинна усмивка покриваше лицето на учителя му по латински. Говореше бавно, доверително, все едно споделяше някаква радостна тайна. Имаше уморителния навик да произнася на глас пунктуацията на всяко изречение. Уводната лекция беше изпъстрена с гореспоменатите думи и дълги неоправдани паузи, в които оставаше загледан в посока винаги обратна на прозореца, припомняйки си явно нещо хубаво. В такива случаи усмивката му провисваше и леко излизаше от очертанията на физиономията му, придавайки на изражението му вида на главно Q. Поразен от този феномен, Ян ван Атен предпочете да се отдаде повече на звученето на думите, отколкото на смисъла им, и нищо не запомни от този първи урок освен края му. Там, в желанието си да даде един подходящ пример за казаното до момента, учителят му произнесе прочутата фраза на великия Цицерон „Quousque tandem abutere, Catillina, patientia nostra?“ с необходимия патос и възмутената тишина след края ѝ, насочена като обвиняващ пръст към слушателя. Ян ван Атен беше очарован. Не само защото пред него се откриваше един език, способен на звукосъчетания като „квоускветандем“. Но и коя беше тази Катилина? Какво беше сторила, за да изгубят толкова много хора търпението си? 

Същата вечер, дума по дума, сякаш някой я диктуваше с цялата ѝ пунктуация, в главата му се появи историята на Катилина. 

Историята на Катилина  


В есента на 1827 година вълните бяха широкоплещести, с мръснобели бради, раздърпани от вятъра, и приближаваха приведени, с един глух, несекващ стон, както хорът в трагедията. В една от тези нощи на тревога и очакване, докато фарът осветяваше половината море, а в другата половина тъмнината се сгъстяваше още по-черна, в онова мастило, където чудовищата снасят яйцата си и мъртъвците излизат на повърхността, избра да дойде Катилина да прокъса нишките на миналото им, да пренареди по свой каприз стаите на бъдещето им и да не я забравят. Някой я видя, някой от пияниците, който, широко разкрачен върху пясъка, пикаеше срещу вълните и не можеше да повярва на очите си, когато фарът обърна светлината си и видя това, което повече приличаше на ковчег и по-малко на лодка и беше клетка, скована от дъски, с едно човешко тяло в нея. И докато вълните я тласкаха навън, видя, че клетката е така направена, че нито от тежестта на тялото може да потъне, нито от лекотата на дървото да изплува, и пътува така, ту губейки се под повърхността, ту изскачайки над нея, и си помисли онзи, който не вярваше на очите си, кому е нужно толкова жестоко наказание. И когато теглеха клетката към брега, той и другите, които беше извикал, видяха, че тялото е на жена и между краката ѝ, през скъсаната рокля, между дъските, в тъмната вода, проблесна една звезда, влажна и солена. Имаше една зелена панделка в косите, която не подхождаше на роклята, една раковина върху гърдите, сякаш пиеше от сърцето ѝ, колене кръгли и с цвета на луната и, когато я оставиха върху пясъка, позата ѝ беше неестествена, като пречупена. И чак когато я обърнаха по корем, за да повърне водата и пясъка, които беше погълнала, видяха гърбицата на лявото ѝ рамо, крилото, което беше спряло да расте и изкривяваше тялото ѝ, и там, на пясъка, единодушно само както в детството, когато се обмисля стратегията на една битка, ѝ дадоха името ѝ, име на жена или на суша, или на изтезание: Катилина. Или Ремора. Или Ана-Аркадия. И, когато отвори очи, разбраха защо беше избрала панделката. . . 

Изумен от изобилните сравнения, които раждаше главата му, и от епитетите, които с такава лекота прилепваха към съществителните си, Ян ван Атен направи грешката да спре, за да прочете написаното дотук. От което моментално му се доспа. Тогава направи грешката да заспи. На сутринта продължението се беше изгубило от погледа му, а следобяд дойде довършителният удар – вторият урок по латински. Разказът за Катилина, сам и изоставен от сподвижниците си в единия край на сената след пламенната реч на Цицерон, нямаше и помен от очарованието на разказа за Катилина, донесена от мръсната пяна на вълните. Някои истории – записа разгневен по начина, по който диктуваше учителят му – не само биват разваляни от своя край запетайка, но дори всяко продължение им е противопоказно точка. В случай на такова запетайка, напомнят онази евтина метафора за пъпката и розата. Точка. 

Въпреки всичко не загуби симпатията си към латинския език, чийто синтаксис имаше удивителната способност да се разклонява до безкрайност на правила и подправила. Нито възхитата си към умението на латинския да придава тежест и сериозност на всичко казано, така че и най-досадното описание на ландшафта на някоя битка звучеше за неопитните му уши като трактат по натурфилософия, и най-баналната епитафия, започваща с неизменното „Siste, viator!“ – като обвинителна реч, подплатена с необорими юридически термини и дори една най-проста рецепта за свинско със сос от мед и бяло сирене (пфу!) – като езотеричното послание на алхимика към бъдещите му ученици. А когато стигна до латинската поезия и трябваше с часове да брои дълги и кратки срички, сканирайки на глас и отмервайки търпеливо ритъма с махове на опряната си в лакътя ръка, вече можа да разбере от какво бе умрял латинският – от отегчение. 

Никога не се досети какви неочаквани приложения биха могли да имат познанията по метрика. Защото никога не му и хрумна да се допита по този въпрос до възпитаните в стоицизъм и от нищо неизненадващи се курви на пристанището, които учителят му по латински често посещаваше. Щеше да научи, че учителят му с успех използваше латинското стихосложение за поддържането на ритъма в платения си, но нелишен от истински страст любовен акт. Започваше с достолепни Вергилиеви хекзаметри (които се стремеше да бъдат чисти, без онези лесни натаманявания, характерни за слабите поети), минаваше към елегичния дистихон, редувайки умело хекзаметър с пентаметър, в моменти на особено вдъхновение експериментираше със сложни александрийски ритми, такива, каквито само един майстор като Катул е могъл да използва с лекота в римската поезия, и свършваше обикновено със задъхани и възторжени ямби. Ян ван Атен обаче никога не оцени изяществото на римската ритмика. Когато след една-две години започна и той на свой ред да посещава същите неизчерпаеми в търпението си курви, използваше това, което по-късно щеше да бъде наречено „свободен стих“. 

Незнанието му старателно се задълбочаваше. Отдавна беше се отказал да калява волята си. Излежаваше се до късно, гризеше си ноктите, зяпаше в тавана и вадеше от главата си всевъзможни мисли като от шапката на фокусник. Четеше всичко, което можеше да намери. Същевременно никога повече в живота му не се случи да дава толкова много погрешни отговори на толкова много въпроси. Некрофилската усмивка беше изчезнала от лицето на учителя му по латински и я заменяше константното изражение на лека погнуса. Беше хладно, неотменимо и създаваше у Ван Атен постоянен дискомфорт, който все повече започваше да се родее със страха. Докато не се появи едно черно насекомо колкото палец, за да сложи нещата на мястото им. 

Ориенталската хлебарка беше изоставила южното си пристанище, привлечена от мириса на меласа в един от корабите, беше прекарала няколко прекрасни седмици в абсолютния мрак на трюма, беше напуснала с неудоволствие кораба след разтоварването му, пропълзявайки изкусно по въжето, беше прекосила града, спасявайки се на косъм от случайни подметки, и се беше вмъкнала през оградата на двора, омаяна от аромата на високите зъбести храсти, които след смъртта на градинаря бяха станали преобладаващата растителност. Когато я видяха на пода на стаята, Ян ван Атен и учителят му се озоваха едновременно прави върху столовете си, надавайки крясъци, докато накрая не влезе прислужницата и не я размаза с онзи непоносим за ухото звук на меко хрущене. Оттук нататък и до края на урока учителят му говореше, загледан през прозореца и премахнал старателно какъвто и да било израз от лицето си. 

По-късно, зяпайки в тавана, Ян ван Атен злорадо стигна до извода, че не е възможно да се страхуваш от някого, който се страхува от същото като теб. Разширявайки силогизма си, добави, че тъй като хората в общи линии се страхуват от едни и същи неща, е практически невъзможно да се страхуваш от човек. Доволен от резултата, се залови да анализира собствения си страх. Наистина, защо едно съвсем безобидно черно насекомо да предизвиква такъв панически ужас? Може би причината е в начина, по който се движи – едно движение забързано и безразборно, непредвидимо и затова по-заплашително от каквото и да било друго? И наистина, защо изобщо съществува хлебарката? Дали освен присъствието си в някоя от безкрайните вериги от взаимовръзки, поддържащи равновесието в природата, няма и някакво специално място в безкрайните вериги от взаимовръзки в мисленето на един човек? Тук вече започна да записва, защото мислите му се щураха с такава скорост, че не можеше да ги следи. Да не би в крайна сметка страхът от хлебарката да е едно рафинирано училище по скромност? Или може би точно страхът от незначителното е най-доброто доказателство за незначителността на страха? Добре, си каза, като стигна дотук, и това е нещо. Освен това, продължи, Бог в безкрайната си милост е дал на дребната хлебарка едно огромно оръжие – погнусата. Защото същество, което те е гнус да убиеш, е практически непобедимо (освен ако нямаш прислужница в къщата си). На това място реши, че темата е изчерпана от философска гледна точка и се зае за я разглежда от научна. 

Светът на насекомите се оказа не само старателно описан и богато илюстриран, но и непоклатимо систематизиран. И както в повечето подредби, с които се беше сблъсквал, и тук всяко нещо имаше способността да се разклонява до безкрайност. Родовете се деляха на семейства, семействата – на видове, видовете – на подвидове, подвидовете – на съответните си подподвидове, и пр. Наистина е удивително, записа в тетрадката си, умението на безкрайността да става все по-дребнава. Но освен всичко останало светът на насекомите се оказа възхитително литературен. Беше пълен с живи, пъплещи, плодящи и множащи се метафори. Пчелата, при която убийството се превръща в самоубийство. Сизифовските занимания на торния бръмбар. Но и колонизацията на пчелите, кръстоносните походи на мравките, циклопските строежи на термитите (далечни роднини на онази изходна за размишленията му хлебарка). Литературата не беше открила нищо, което вече да не съществува в хвърчащия, пълзящ и взаимоизяждащ се живот на насекомите. Постепенно стигна до извода, че разказваните истории са четири: 

Първата е за метаморфозата. Превръщането на ларвата-убиец на водното конче в крилатото, почти прозрачно под слънцето същество, излизането на пеперудата от мъртвата кожа на какавидата. От религиозното обръщане на Савел в Павел до най-обемния и пълен с подробности роман на възпитанието една от най-любимите истории за човека си остава тази за превръщането му в самия себе си. 

Като вариант на тази история могат да се разглеждат и разказите за пътуващия герой – онзи, който се завръща след дълго отсъствие, или онзи, който тръгва за някакво голямо търсене. Защото миграцията е част от цикъла на метаморфозата. И всяко пътуване в литературата е в крайна сметка пътуване към себе си. 

Втората е за деня на еднодневката. Песента на молеца, преди да се намери точно в средата на едно ръкопляскане, крилете на мравките, които опадат след брачния полет. Нещата, които изтичат. Нещата, които вече ги няма. Литературата обожава миналото свършено и сегашното мимолетно. 

Третата е за любовта-убийство. Женският паяк, който изяжда мъжкия след любовния акт (този най-любим сюжет от любовните истории на ужасите). Но и хитрините на еволюцията, обогатяващи с нови, все по-комични варианти същия разказ: мъжкият, който се научава да носи някакъв подарък на женската, за да отклони вниманието и челюстите ѝ, понякога това е храна, една още жива муха, понякога е лъжлив и доста символичен подарък – едно мехурче с въздух. Или пък онзи вид щурец, който „зазижда“ половите органи на женската след съвкуплението с някаква течност, подобна на смола, за да не може вече никой друг да проникне там и да остави семето си след неговото семе. Но и брачният обред на дървеницата, при който мъжкият дори не търси полов орган, а пробива сам едно отвърстие в гърба на женската – съвършеното изнасилване, съвкуплението с една рана. И други такива поучителни разкази. 

И сигурно също към цикъла за любовта-убийство принадлежи и историята за жертвоприношението на бога. 

Четвъртата история е за употребата на оръжията. Към нея принадлежи убийството-самоубийство на пчелата. Уязвимостта на скорпиона, след като е използвал отровата си и след това за седмици е напълно безобиден. Но и любовната мимикрия на онзи вид женска пчела, която се преструва на цвете, за да бъде оплодена. Както и другата, по-трудната, на насекомото с име ходеща пръчица, напомнящо до съвършенство суха клонка, мимикриращо до съвършенство несъществуването си. 

Нейни варианти са и всички истории за войни и градежи – от разказа за храбрата защита на един обсаден град, чието превземане е вече предречено, до термитната държава на Платон с философа в ролята на царицата майка. 

Да, записа Ян ван Атен, историите са четири и единственото, което ни остава, е да продължим да ги разказваме по един или друг начин. 

Единствено нахалството на мухата не пасваше никъде. След дълги размисли и все пак с усещането, че си го е изсмукал от пръстите, реши, че така наричаното „нахалство на мухата“ е погрешно разбиран израз на нейната ефимерност, т.е. принадлежи към цикъла за деня на еднодневката. Времето на мухата, което е по-бързо изтичащо от нашето, я кара да се чувства в безопасност. Движенията ѝ в това по-бързо време са (най-често) по-ловки от нашите, нашите движения не я заплашват. Мухата се връща отново и отново върху нас, възприемайки ни като нещо почти неподвижно, почти неживо. Нахалство, което трудно можем да ѝ простим. 

На осемнайсетгодишна възраст беше престанал да взема каквито и да било уроци, четеше, излегнат в леглото си и дъвчейки сладкиши, и чаршафите му бяха пълни с трохи и понякога с буболечки. Беше изпълнил вече две тетрадки със заключения, силогизми и прибързани изводи, досаждайки неимоверно на всеки, който би ги прочел, и тъй като беше единственият читател на своите писания, досаждайки неимоверно на себе си (sic – отбеляза). До пълнолетието си успя да се занимае, наистина с все по-отслабващ ентусиазъм, с различни области. С алхимията, където го впечатлиха най-вече опитите на алхимиците да произведат философски камък от собствената си урина, нещо, което го подтикна да напише един доста дълъг и завързан пасаж за „вонята на познанието“. Запази в съзнанието си също и звучната дума „ремора“, която му напомняше име на фатална жена, докато всъщност назоваваше една малка рибка (на гръцки echinus), имаща способността да обездвижва корабите. „Тя спира корабите“, се казваше в Liber etymologiarum, „като се залепва за тях, така че въпреки ветрове и бури корабът изглежда като закотвен в морето и не може да помръдне…“ Често беше смесвана с кръглата риба в алхимията и Ян ван Атен веднага стигна до извода, че ремора е точката в края на писаното. Занима се също и с гръцката трагедия, изчитайки в хронологичен ред всичко запазено и опиянен в продължение на седмици от състраданието и страха си, докато не откри, че съществуват и трагедии с добър край. Deus ex machina, записа разочарован, е едно от най-опасните изобретения на човечеството. Предвиждам времена, когато усъвършенстването на технологиите ще ни побърка от все по-щастливи и по-щастливи крайове. Набързо прекоси и евклидовата геометрия, опитвайки се да сортира любовните триъгълници в литературата на равностранни, равнобедрени и разностранни, както и впоследствие без особено старание, но все пак с ентусиазъм, поработи върху една собствена координатна система на човешката усмивка според ширината ѝ, дълбочината ѝ и количеството зъби в нея, както и според отстоянието ѝ спрямо болката и удоволствието. 

Но, разбира се, никое от по-сетнешните му занимания не можеше да се сравни с онази негова първа страст към насекомите. Това е и причината, когато, вече изгубен навътре в сушата, една жена взе лицето му между дланите си, разчитайки плетеницата на съдбата му бримка по бримка, да му каже наред с всичко друго: „Имаш бръмбари в главата си.“ 

Когато стана на двадесет и една, получи от настойниците си няколко безполезни съвета и правото да разполага с едно съвсем немалко състояние. Оказа се, че баща му предвидливо не беше поверил в ръцете на непрокопсания си брат целите финанси на семейството. С една част от тях беше направил няколко стабилни вложения. Така, въпреки сътресенията от загубите на чичо му, семейството беше запазило благосъстоянието си. 

Ян ван Атен беше свободен да прави каквото си иска. Това най-малкото означаваше, че трябваше да реши какво иска. Не че беше забравил намисленото в детството си пътуване, нито сделката от първите дни след раждането си. Но не преди дълго бе усетил да омекват здравите му наследствени челюсти – беше открил, че страда от неизлечима морска болест. Сделката си е сделка, мислеше си, и винаги съществува вероятност да бъдеш измамен. 

Единствените му излизания бяха, когато отиваше до пристанището два пъти седмично по вече споменати причини. Но една вечер нещата внезапно започнаха да текат бързо и в неочаквана посока. Беше от онези странни вечери с виолетово небе, когато имаш чувството, че над жуженето на града, малко над покривите, съществува някаква непробиваема тишина и всичко изглежда пълно със знаци. По дългата крайбрежна улица с фенерите постоянно се разминаваше със забързани господа с черни, веещи се палта и деловия вид на някой, тръгнал да се удави. „Една гардения за съня на любимата ви“, крещяха някакви, неизвестно откъде появили се циганки. Една от тях го приближи. Беше млада, но лявото ѝ око сълзеше постоянно с една несекваща сълза, която се стичаше по лицето ѝ, оставяше мокра следа по блузата ѝ, спускаше се по полите ѝ и изчезваше в прахта на улицата. „Два гулдена“, каза, и една мимолетна усмивка пресече сълзата ѝ, „и любимата ви ще получи една гардения в съня си“. Цената беше висока и Ян ван Атен с облекчение отговори, че няма любима. „О, това не е проблем“, увери го циганката. „Само срещу половин гулден господинът би могъл да изпрати една гардения в съня на която и да е случайна жена. И е гарантирано, че цветето ще бъде напълно свежо.“ „Наистина е важно“, промърмори, изваждайки парите, „цветето да е свежо. Защото увяхващата гардения мирише като мъртва.“ 

Наблизо някой се беше заслушал в разговора им и на Ван Атен му се стори, че моментът е подходящ да започне да се учи да общува с хората. „Как се казваш?“, го попита, но бавно, защото човекът беше чужденец. Това се разбираше най-вече от мълчанието му. Изглеждаше, сякаш току-що е спрял да си поеме дъх и в следващия миг ще проговори, засипвайки те с хиляди думи, за да ти продаде една риба. Разглеждаше холандеца първо с дясното си, после с лявото си око и това, което виждаше, определено го забавляваше. 

„Никой“, каза също толкова бавно човекът на старогръцки. Език, от който Ян ван Атен знаеше само няколко думи и тази между тях. И тогава усети как колената му омекват и настръхват малките косъмчета в ушите му. Защото знаеше, че съдбата нерядко проговаря на старогръцки.  


pluralia tantum, coniugatio periphrastika activa (et passiva), plusquampefectum – термини от латинската граматика. 

„Quousque tandem abutere, Catillina, patientia nostra?“ (лат.) – „Докога най-сетне, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение?“ Думите, с които Цицерон започва първата си реч срещу сенатора Катилина. 

Siste, viator! (лат.) – Пътнико, поспри!  

По-подробно за четирите истории вж. Борхес, „Четирите цикъла“. 

Liber etymologiarum (лат.) – „Етимологии“, енциклопедично съчинение от Исидор Севилски. 

Deus ex machina (лат.) – Бог от машина. Божеството, което посредством специален механизъм се явява на сцената в античната трагедия, давайки развръзка на действието. 

Утис (старогр.) – Никой. Името, с което Одисей се представя на циклопа Полифем. 

Read the Translator’s Dispatch: Ekaterina Petrova on Iana Boukova.

Iana Boukova is a Bulgarian poet, writer, translator, and essayist. Born in Sofia in 1968, she has a degree in Classics from Sofia University. She is the author of the poetry books Diocletian’s Palaces (1995), Boat in the Eye (2000), and Notes of the Phantom Woman (2018), the short story collections A as in Аnything (2006) and Tales With No Return (2016), and the novel Traveling in the Direction of the Shadow (2014). Her poems and short stories have been translated into Greek, Spanish, French, German, and Arabic, among others. English translations of her texts have appeared in various anthologies and journals, including Words Without Borders, European Literature Network, Exchanges: Journal of Literary Translation, Best European Fiction 2017, Two Lines, Drunken Boat, Zoland Poetry, Take Five, and Absinthe. Boukova has also translated numerous collections and anthologies of Latin and modern and ancient Greek poetry into Bulgarian, including Sappho’s Fragments, the collected poetry of Catullus, and Pindar’s Pythian Odes. She lives between Sofia and Athens, where she is a member of the platform Greek Poetry Now and an editor on the board of FRMK, a biannual journal for poetry, poetics, and visual arts. 

Ekaterina Petrova is a literary translator and nonfiction writer. She holds an MFA in Literary Translation from the University of Iowa, where she was awarded the Iowa Arts Fellowship and helped edit Exchanges: Journal of Literary Translation. Her translations and writing have appeared in Asymptote, Words Without Borders, The Southern Review, 91st Meridian, European Literature Network, Drunken Boat, EuropeNow, and B O D Y, among others. Her translation-in-progress of Iana Boukova’s novel Traveling in the Direction of the Shadow received a 2021 PEN/Heim Translation Fund Grant. Currently based in Sofia, Ekaterina has also spent time living, studying, or working in Kuwait, St. Paul, New York, London, Berlin, Cuba, Northern Ireland, and the south of France. 

Translation Series curated by Jae Kim.